Излъга ме ти и жестоко рани ме,
страдах за тебе години наред.
Виках на сън след твоето име -
огъня в мене стана на лед.

Унесено пиех чаша след чаша,
Свих се във ъгъла, тихо ридах...
От сянката своя вече се плаша -
бил ли съм тук, или не бях...

Припев: 
Цигара догаря... Лети ден след ден...
Болката пари и тъй съм студен...
Любовта е прокоба и вещица зла,
вярвам единствено аз на смъртта.

Тръгни си от моите мисли, момиче,
нали си със него - там остани!
Дано пък и той като теб не обича,
защото ще рони после сълзи.

Какво ми направи, та тъй ме омая
защо от душата сърцето ми взе?
Дали ще обикна друга - не зная...
или любовта ми сама ще умре?

 Празна стая - няма никой,

само капчици роса

по прозореца се стичат,

гледат в моята душа.

 

А в нея още е студено,

и тъжно - има бури пак.

Лицето нощем насълзено

плаче във тъга и мрак.

 

И въпреки, че Слънце грее,

в мен царува самота -

сърцето иска, но не смее

да вкуси твойта топлина.

 

Защото тя е забранена,

а ти от мене си далеч.

Живея в стая заградена

с капки от тъга и скреж.

 Ухае на лято, на синьо море,

на плаж, на чадъри, на ясно небе.

На птици запели любовен рефрен,

на свят, който става отново зелен.



А сутрин на кея под първи лъчи

във въздуха трепкат червени искри -

влюбени двойки, пленени от страст

нежно си шепнат за огнен екстаз.



Ухае на лято, на бриз, на лепи,

на люляк, на рози, на бели мечти...

Така е прекрасен земният блян

с безброй цветове за нас изтъкан.

От тази смърт не ме е страх,
а от живота дето е нечестен.
Твориш с любов, а после прах
и чудиш се дали е честно...

Дали е честно щом си мил
по теб да хвърлят куп обиди?
Лъжи, интриги, филм прогнил -
та даже Бог да ми завиди...

Дали е честно щом си тих
по теб да тъпчат и пируват,
а после да си плачеш в стих -
та дяволите чак да чуват?

Дали е честно щом ръка
на някого подал си в мрака,
а срещне ли те след това
лице да скрие под калпака?

Дали е честно щом си жив
да иска някой да те няма
И щом си весел и щастлив
зад теб да ти копаят яма?

От тази смърт не ме е страх,
а от живота дето е нечестен...
Добре, че всичко става в прах
и се превръщаш в сън чудесен... 

 Аз ничий мъж не съм отнела.

и ничий стих не съм окрала.

И хлябът чужд не бих го взела...

С любовници не бих заспала...



Интриги аз не съм кроила...

Живея скромно в малка къща.

С любов цветя съм посадила -

любов на мен, за да се връща.



Защо тогава всеки иска

душата ми да наранява?

Обиждат я и я притискат,

а после тя на камък става...



Нали законът е написан:

"Добро прави, а Бог го вижда"

но сякаш, че е сън измислен -

добрият хубаво не вижда...