Така е и с човека - опустява, няма кой да се завръща, тъгува през нощта за пъстроцветните листа, а помни залязващата радост, но ето вече тъмно е и вън, и няма кой да се завръща, защото всичко беше сън... А дали е така? Дали тази пустош не е сън, не е кошмар? Обаятелен кошмар. Старата къща се възобновява много по-лесно и приятно отколкото строеж на нова къща, на ново място под чужди дървета. Старата къща е с познат двор, с познати спомени и само трябва да я ремонтираме, да видим защо протече, защо я опустихме, да я заздравим, както и себе си, и отново да поканим в нея онзи, който "умряхме". Старата къща сме ние, които се самонапуснахме, обринени от нетърпение за забогатяване, поради което станахме голтаци и сега плачем по онзи слънчев живот в онази наша къща. Липи се садят, но къщата е една.

Здравей, това в това стихотворение не са метафори, обрисувана е жесткоата истина как селата от ден на ден повече обезлюдяват... Благодаря ти за прекрасния коментар и поздрави :)

Да, това е жестоката истина за българското село и тя ме боли, защото съм израснал в това село. Но писах метафорично, защото всичко пред очите ни е метафора. Всичко говори, та и пищи към вътрешния ни свят, та дано видим, чуем и се преобърнем. Защото това, което виждаме, което ни натъжава, не е нищо друго освен материализираната ни душевност. Пред огледало сме. Накъдето и да погледне човек, всичко е огледален образ на душевния и духовния свят на човечеството. Ако бяхме красиви, живи хора, светът, както и селската къща в него, щяха да са красиви, живи. Всъщност метафората е реалност, колкото и странно да звучи това.